Защо такова заглавие ли? По-нататък ще обясня. Но спомняйки си за тази почивка, това е фразата, която изниква в съзнанието ми и сякаш още чувам пронизителния вик, излизащ от гърлото на Стоян и изразяващ всичката радост на света, събрана в едно. А кое предизвика това особено и неприсъщо за него чувство, защото той обикновено е сърдит и крив, и всичко, което му се случва е "долу-горе добре", ще стане ясно после.
Нека започна отначало. Септември месец е. Събират се доста почивни дни, а и ние трябва да си починем все пак. През август не успяваме да отидем никъде. Или няма свободни места, или нещо не ни харесва, или пък се опитват да ни смъкнат кожите. Не им се даваме, де! Нито на българите, нито на гърците, защото и последните нещо са прихванали от нашия манталитет. На едно място, където проверявам за свободни места, ми искат цена от 70 евро на вечер за студио - без храна, с допотопни разтегателни дивани и тесни двуетажни легла. Да не забравя и такса климатик - 5 евро на ден. Ами няма да стане. Няма да почиваме през август, ще оставим за септември.
Ровим доста из нета, гледаме, чудим се и решаваме, че тази година ще сме в Гърция. На Тасос сме били. Кавала, Керамоти, Солун, Метеора също са ставали обект на наши посещения, а и реално след юнското приключение в Кападокия не ни се пътува много. Или по-точно на мен не ми се пътува. Затова и поставям условие дестинацията да не е на повече от 600 и няколко километра. Все пак не разполагаме и с много време.
Накрая се споразумяваме мястото да е Вурвуру в Ситония на Халкидики. Успяваме да резервираме студио тук на скромната цена от 35 евро на вечер за цялото помещение, което трябва да побере всички ни - мен, Сашо и децата. Това е. Сега остава да чакаме да настъпи деня. Да, ама не. То кога ли са ни се случвали нещата от раз и точно както ги искаме?! Няколко дни преди заминаването ни, в едно прекрасно утро Сашо получи имейл, че хотелът няма да може да ни приеме поради някакви техни проблеми с водата. Чудно! Пак греда. Но... и това няма да ни се опре, а и както стана ясно свикнали сме вече все да има разни крамоли и несгоди около пътуванията ни. След няколко електронни писма и малко телефонни обаждания все пак хората ни насочват към друг хотел на същата цена и предлагащ почти същите условия. Казвам почти, защото имам някои опасения, но в последствие ще се окаже, че са ни пратили на едно доста хубаво място, отговарящо напълно на претенциите ни или поне на моите. Та в крайна сметка хотелът бе този.
Дойде денят и ето ни на път. Наложи се да тръгнем по обед, та съм притеснена дали няма да пристигнем посред нощ. Проглушиха ни ушите за натоварените граници по време на празниците и съответно напътствия как и откъде да преминем по-бързо и по-леко. Ние, за щастие, не разбираме нищо от навалиците по ГКПП-тата. Преминаваме точно за три минути и сме не повече от две коли на ГКПП Капитан Петко при Свиленград. От там нататък пътуването преминава гладко и безпроблемно. На две места (Iasmos до Komotini и Moustheni до Kavala) спираме, за да платим т.нар. тол такса за ползване на магистрала или по 2.40Е на спиране. И по този повод ето един много полезен линк за пътуващите из Европа.
Ето ни и нас по пътищата на Гърция в посока Халкидики.
Това е рисунка, обозначаваща крайпътна дамска тоалетна.
Един от пунктовете за плащане на тол такси. Вероятно е този до Комотини, но не съм особено сигурна в твърдението си.
Маршрутът ни този път:
Както вече писах, тръгнахме от Бургас някъде около 12 часа по обед. Във Вурвуру пристигаме около 20 часа. Предупредили сме за късното си пристигане в хотела, та хората ни чакат. Жената, която ни посреща на рецепция е повече от любезна. На паркинга пред хотела има празни места и спираме колата си точно до вратата на студиото ни. Самото студио изглежда доста добре за цената, която сме уговорили. Бързо се настаняваме. Децата са очаровани от двуетажното легло в стаята. Аз, естествено, веднага се заемам да разопаковам багажа и да си създавам уют.
Детайлите из студиото веднага ми се набиват на очи.
Не успявам обаче много да разглеждам, защото народът вече е порядъчно прегладнял и започва лекичко да се бунтува. С пълно мнозинство решаваме, че ще вечеряме навън. Оказва се, че задачата не е никак трудна. Хотелчето ни се намира между две таверни и един голям супермаркет, в който има всичко за каквото се сетиш. А морето - морето е на крачки от нас.
Време за вечеря по гръцки!
Дежурният студен чай за децата.
Октоподът на Сашо
Узото на Дидка
Калмарите ми! В Гърция ли съм, менюто ми е ясно. Сутрин, обед и вечер - калмари!
И гръцката салата.
Среднощна снимка на студиата ни, погледнати отвън.
Малко след като приключваме с вечерята завалява. Добре, че сме близо до хотела. Прибираме се, а то като се кротва, че цяла вечер не спира.
На сутринта си остава такова - мрачно, дъждовно и предразполагащо към нищонеправене. Да, обаче не. Който не е ходил на почивка със Сашо, той не знае, че Сашо мирен не седи. Докато сме спяли с децата, той прескочил да пориболува. После, завръщайки се, не особено доволен от улова си, обявява, че днес е време за разходка - панорамна, из целия полуостров Ситония, с колата.
Реакцията на децата:
И тръгваме.
Фотопауза някъде по пътя.
На пристанището в Ормос Панагияс
И още
Та кой каза, че българите са бедни!? Елате им вижте яхтите на яхтеното пристанище. Колите тук са все със софийски регистрационни номера.
Обиколката я правим въпреки дъжда, но аз не успявам да снимам много. Влизаме в Сарти да поразгледаме, но нищо не ме впечатлява освен навалицата от хора, въпреки лошото време и тесните улички с множество хотелчета, които са толкова близо едно до друго, че всичко от терасата на съседа ти реално се намира на една ръка разстояние от теб.
Хубаво се спи, докато вали, та голяма част от пътя го проспивам, но следващият път ще разгледам всичко и ще снимам много. Обещавам!
Става време за обяд, а и стигаме Вурвуру, където любимата ни вече таверна Парис ни очаква.
И патици си има тук.
Обслужването е на ниво. Видяха, че ми е студено и ми донесоха печка да ме грее. Че и зад гърба ми я поставиха. Как да станеш и да си отидеш, ми кажи?! Явно ще се яде и пие още.
Ето и мястото, където сме отседнали отвън на дневна светлина.
Със събуждането си още разбираме, че днес ще е различно. Времето е хубаво и слънцето напича. Бях прочела някъде из нета, че в петък е пазарен ден за близкото селце Никити, та се запътваме натам. Бързо и лесно откриваме мястото, където са разположени сергиите с какво ли не. Всеки нещо продава, предлага, купува. Все едно съм на петъчния пазар в Одрин, но виковете на търговците липсват. Разглеждаме, купуваме това - онова и отиваме да видим плажната ивица.
Очарователно море - кристално чисто и синьо, много синьо.
Решаваме обаче, че ще си плажуваме на наша територия - във Вурвуру. Отиваме на плажа по обяд. Слънцето припича добре, но водата си е студена.
Децата, обаче, се изкъпват стабилно, плуват си и пощуряват порядъчно. А ние възрастните опъваме хавлиите си на шезлонгите на брега. Шезлонгът, сам по себе си, не струва нищо, но задължително трябва да си поръчаш нещо от бара на плажа. Естествено поръчваме фрапе.
Сервитьорката се оказва българка, та си говорим с нея известно време. След това аз заемам позиция и припичайки се на слънцето като една истинска туристка започвам да се занимавам с плажната си фотосесия.
Първо заснемам хората около мен, а след това себе си и домочадието. Все пак трябва да се знае къде, как и с кого съм била.
Галерия от образи на плажа във Вурвуру:
Ето ни и нас:
Ден трети
Този ден бе най-вълнуващ, най-запомнящ се и най-интересен. Решаваме, че ще бъдем мореплаватели. Наемаме си лодка за разходка и риболов. Аз, естествено, пак съм с хиляди резерви, страхове и колебания, но за разлика от мен другите в семейството се чувстват прекрасно и тръпнат в очакване на това, което предстои. Сашо резервира една лодка от плажа под хотела - www.searide.gr . Дават ни я за цял ден на цена от 60 евро и пълен до горе резервоар. Сутринта точно в 9 часа сме на линия за инструктаж за безопасно поведение и корабоводене. На децата им слагат спасителни жилетки, на мен - не. Явно давам вид, че съм много добра в плаването, плуването и т.н.
Потегляме!!!
Време за риболов!
Тук слънцето се скри и излезе силен вятър. Морето стана по-бурно, а лодката се заклатушка доста опасно. Трябваше да видим прекрасната Синя лагуна, но точно при преминаването ни оттам така духа и така клати лодката, че само се моля по-бързо да минем този участък и да останем цели и живи. Докато аз умирам от страх, в лодката около мен цари оживление, а в ушите ми звучи прословутото "Ой, карамба!!!".
Времето се пооправи. Аз вече се поуспокоих и следователно е време за морска фотосесия.
Приближаваме Диапорос - малък остров с около 500 жители, разположен срещу село Вурвуру. Площта му около 3 квадратни километра (според уикипедия). Островът оформя голям естествен залив, който служи за пристанище. По-голямата част от острова е покрита с борова гора. Прекрасно, тихо и спокойно място. Чак ми се приисква да си имам вила тук.
След разходката из острова се качваме отново на лодката и потегляме. Следобед е, а и рибата в морето чака да бъде уловена.
На мен пак се падна най-трудната задача - да пазя и паля мотора! Добре, че съм движещата сила в семейството, не ги виждам какво биха правили без мен!
Та това в общи линии е пътуването ни с лодка през този ден. Ето и карта с маршрута ни:
Прибираме се с наполовина празен резервоар. Явно сме имали още възможност за обикаляне, но просто не издържахме. Стоян заспа, на мен ми стана студено, само Златина и Сашо можеха да си откарат така до вечерта - ловейки риба и плавайки по водата. Плащаме изразходеното гориво, споделяме преживяванията си с момчето от фирмата, отдаваща под наем лодките и се прибираме в хотела. Последна вечер ни е и решаваме, че е време да си приготвим вечеря от уловената до момента риба. Не пропускаме гръцката салата и узото, разбира се.
И още нещо от Вурвуру:
Е, това е. Кратко, но хубаво, много хубаво. А аз си обещавам, че ще се върна отново на това място за повече време и още повече преживявания.
Сега обаче да спомена и няколко думи за връщането ни обратно в България. Чудим се откъде да минем, та да избегнем опашките по границите. Дали да не минем за по-пряко през Турция? Одрин например?! Чудесна възможност да си понакупим някои неща от жизнена необходимост - прахове, перилни препарати, тоалетна хартия, баклава, хляб, лекарства и т.н. Не мислим дълго и решаваме - това ще е! Все пак скоро в Одрин не сме били!
Подминавайки Александруполи свиваме надясно, следвайки табелата за Кипи, където се намира ГКПП-то между Гърция и Турция. Сравнително бързо преминаваме проверките, даже успяваме да посетим и безмитния магазин и да си купим нещо за спомен. Е, не успяваме да избегнем проверка на багажа ни от турска страна, но хората виждат, че освен личен багаж не пренасяме друго и ни пускат. Преди окончателното ни напускане на граничния пункт край Ипсала (турски град, край който е разположен граничния пункт) отново ни спират. Граничарят сънено ни подвиква нещо, но ние не го разбираме. В един момент на чист български ни извиква "назад, назад". Сега пък какво? Сашо премества колата назад. А граничаря поглежда номера ни, записва нещо и ни прави знак да потегляме. Явно нещо рутинно.
Така продължаваме по пътя си. Следобед пристигаме в Одрин. Там маршрутът е ясен. Не ни е нужно много време. Знаем къде, какво, как. Багажникът е допълнен с всичко най-необходимо и едва се затваря, а ние се отправяме вече към България.
Ето и крайния маршрут, който изминаваме този път:
Сарти го знам, били сме, но Вурвуру - не и изобщо ми е много интересно.